top of page

Въпрос:
Защо зациклям в терапията?

Защо има етап в терапията, в който се чувстваме "зациклили" и не можем да продължим напред? 

 

Постигнах много с терапия, но от известно време стоя на едно място и сякаш съм достигнала предела си.

 

Минах през много работа със себе си, травмите ми заложени в детството и осъзнаването им.

Как да си помогнем сами?

Как да не се отчайваме и да продължим напред?

Преди се бореха със себе си, сега съм на път да се откажа.

Дали, ако сменя терапевта ще има резултат?

Това, че трябва да започвам всичко от начало, просто ме отказва.

 

Моят отговор:

Опция 1: да смените терапевта. Не е нужно да започвате от начало - а от там, където сте актуално сега, защото сега сте на друго място, от колкото когато сте започнали работа с вашият терапевт. 

Опция 2 - работили ли сте над намиране на липси и “дупки” в удовлетворяването на основните личностни нужди? Изобщо изработили ли сте нови стратегии за намирането и запълването им?

Потребност (нужда) от свързаност, от сигурност, от новости, от значимост, от принос, от развитие.. и здравословни стратегии за удовлетворяването им? Работа над ограничаващи убеждения чрез НЛП, автосугестия, соматична работа..

Работа с детето във вас? Със сянката?

С границите?

 

Това са важни фактори и всички те си взаимодействат. Ако някъде по верижката не е работено, вероятността за “себе”- саботаж е голяма, когато сте задействани от поддържано жива рана от травмата. 

 

Мисля си също, ако разбирате и осъзнавате чрез работа в миналото си, това е първата стъпка. Но ако не продължавате с работа над изброените неща се получава именно това усещане на “ами това ли беше, цялата работа и това ли е само резултатът?” 

 

Също имайте предвид, че за да усещаме дълготрайна промяна в реално време, е нужна смяна на зоната на комфорт. С това става бавно- защото реално говорим за смяна на набор от навици и автоматизации на мисъл, на емоция, на поведения.

bottom of page